Българската фолклорна традиция съдържа множество разкази за змейове и дракони, които се определят като добри или зли в различните народни приказки. Местожителството на родните дракони обикновено се свързва с гъстите гори, високите планини или под скрити камъни.
Една от легендите, свързани с тези същества описва едно от българските чудеса, което някои сравняват със Стоунхендж в Англия. Мястото се намира близо до село Хлябово, в област Хасково и досега възбужда въображението си с долмени, разположени в района на Бялата трева.
Долмените са продълговати каменни структури, с една или две камери, чиито стени са изградени от естествени или необработени каменни блокове, покрити отгоре с по-големи каменни плочи.
Самата дума "долмен" произхожда от бретонския диалект и означава "каменна маса". Във вярванията на местното население в Хлябово се смята, че долмените и до днес са обитавани от змейове, поради което никой не смее да разрушава огромните каменни конструкции.
Легендата разказва, че някога преди хиляди години змейовете живеели задружно с хората. Пазели стадата от диви зверове. Пренасяли тежки товари. Помагали на човеците да строят домовете си и дори ги ,,возели“ върху люспестите си гърбове от едно място на друго.
Хората им се отплащали, като отглеждали специално за тях големи животни, с които летящите огнедишащи твари се хранели. Случвало се дори змейовете да пазят хорските колиби от буря и град, да спасяват загубили се в планината.
Но един ден няколко млади мъже от днешното село Хлябово казали пред всички, че не искат вече да дават животните си на змейовете, защото малко им се отплащали хвъркатите животни. Моли ли ги другите да не постъпват така, но те били непреклонни.
Казали и на змейовете вече да не търсят животни от техните стада. Огнедишащите само махнали с криле и отлетели в тайните си домове. Но минали ден, друг и още хора решили да не им дават крави и овце за храна, Така мирът между хора и змейове постепенно бил забравен.
За да се хранят, крилатите твари започнали да си избират най-красивите мъже и жени. Нападали изведнъж от небето и сграбчвали в огромните си нокти жертвите си. Писъците над родопските села станали ежедневие.
Оредели младите хора в планината. Все по-малко деца се раждали. По-възрастните започнали отчаяно да се молят да се върне старото време, когато хората хранели змейовете с животните си. Но никой от овчарите не искал да ги послуша.
Няколко смели юноши решили, че могат да победят змейовете и се наговорили как да ги убиват. Издебвали ги високо в планината, където пазели на смени час след час. Стреляли по змейовете с отровни стрели като се целели в очите им, защото не можели да пробият люспестата им броня.
Водач на младите мъже бил безстрашният Катос. Неговата любима първа станала храна на един змей и той се заклел, че ще ги избие всички до крак. Опознал до съвършенство навиците на летящите дракони и ги причаквал на най-неочаквани за тях места.
Така успял да ги избие един до един. Останал само един змей – най-големият, най-силният и точно той бил, който се нахранил с любимата на Катос. Но змеят бил много хитър. Катос дори успял веднъж да изстреля стрела по него, но не улучил очите му.
Настъпил денят, в който смелият мъж и змеят се изправили един срещу друг на голямата поляна в днешната местност Евджик. Огромният звяр бълвал огън от огромната си уста по Катос. Но той все успявал да се измъкне.
Битката продължила цял ден, докато Катос успял да рани змея и да го събори на земята. И тогава се случило чудо. Звярът се вкаменил. От него се образували огромни камъни. Катос не можел да повярва на очите си.
Но от тоя ден змейовете изчезнали в Родопите. Само местните хора разказват, че нощем виждат от каменната маса долмени в местността Евджик да излиза огън. Наричат го огънят на змея. И не смеят да го развалят, за да не ги ,,налази“ змейското проклятие отново.
Източник: Уикенд
