Защо хубавите български бебета ги дават в Америка, а на нас предлагат ромчета?

Историята на Ралица датира отпреди 15 години, когато прави тежък спонтанен аборт. Появяват се и усложнения, от които става ясно, че няма как да бъде майка дори по ин витро метод. Впоследствие със съпруга й решават, че ще карат без деца, защото такава е божията воля за тях. С напредването на времето обаче установили, че все пак е добре да има кой да се грижи за тях на старини и че трябва да дадат шанс на хлапе, което има нерадостната съдба да бъде родено и захвърлено на произвола на съдбата.

Имали няколко жилища, успешен дребен бизнес, наематели, коли. С други думи – всичко, което човек. можел да желае в този живот.

„На 49 години осъзнах, че не може да я караме по инерция, че трябва да направим нещо, за да не сме сами. Някои ще кажат, че късно сме се сетили с мъжа ми, и може би ще бъдат прави. Но всеки си има своята история. Ние дълго време гледахме болните си родители. Когато те починаха, се отвори една празнота. Решихме да я запълним с дете. И от тук се почна с мъките. Подадохме документи, проведохме безкрайно дълги разговори с надеждата, че до една година ще имаме радост вкъщи.

Дори разговаряхме с лекари, на които бяхме готови да предложим пари, за да уредят нещата. Бяхме приготвили 5-цифрена сума в евро, но може би е била обидно малка за такова нещо. След 15 години живот на семейни начала подписахме граждански брак не защото аз исках да се видя в бяла рокля – нещо, което намирам за старомодно. Направихме го, защото това ни носи точки при осиновяването.

През цялата церемония в гражданското на община „Красно село“ плаках. Все съм си мислила, че когато човек обича някого, може да я кара и без подпис, и без халка. Събрахме се към десетина човека, все на прага на 50 лазарника, в неголям ресторант. Много мислих за живота на тази празнична сбирка и пак плаках. Може би бях най-ревливата булка на планетата, защото нито двете ми приятелки, нито съпругът ми можеха да ме утешат. А и не правеха много опити, защото знаят, че винаги сама съм предпочитала да си решавам проблемите, дори когато са свръхемоционални.

После с мъжа ми ходихме на курсове за родители, това също носи точки – предимства при вземане на дете. Накупихме разни книжки, обещахме да намерим психолог, който да ни консултира как да бъдем добри родители във възрастта, в която нормалните хора стават баба и дядо. Каквото трябваше да направим изпълнихме. Официално заявихме, че нямаме претенции какъв да бъде полът на детето. С еднаква радост бихме приели и момче, и момиче. Единственото ни условие е хлапето да бъде на възраст между 3 и 5 години, за да можем да разговаряме с него, да осъзнава, че ние ще бъдем неговите приятели, закрилници, не просто родители. Вечер си представяхме как го водим в детска градина, купуваме нови книжки за библиотеката, как ще ремонтираме стая за него с любимите му анимационни герои и т.н.

Оказа се, че съм гледала много филми и че в живота нещата са далеч по-различни от кинолентите, в които децата с радост тичат към кандидат-осиновителите си, а те се размекват, когато малкото се увеси на шията им.

Мина година в чакане, после още една. На третата вече не издържах не само защото навърших 52 в чакане, а защото ми писна да се разправям със служители, които обясняваха, че трябва да бъдем търпеливи.

И тогава реших да настоявам за бебе по втория начин. Намерих приятелка с контакти и тя ме свърза с „правилните хора“, които ми обясниха, че за българче доста се чакало по две причини първата – рядко българската майка се отказвала от рожбите си, втората – когато това станело, си имало канали за износ на бебета в Америка, и в по-богатите държави в Европа – Франция, Германия и Испания. Там децата получавали по-голям шанс за успех и развитие в живота.

Съгласих се и попитах какво остава за българските бездетни семейства. Оставали деца и за тях, предимно болни българчета или здрави ромчета. Това вече ме срина психически! Не бях подготвена да чуя подобно нещо, но може би трябваше някой да ми го каже в очите. Защо обаче хубавите български бебета ги дават в Америка, а на нас предлагат ромчета? Циганчетата бяха наречени от „специалистката“ „адаптирани българчета“. Та в най-добрия случай съм щяла да имам в дома си адаптирано българче на около 5 години, което по куп причини никой преди мен нямало да вземе, особено при здравословни проблеми.

Здравите новородени бързо си намирали дом. За поотрасналите било трудно. Малцина се навивали да вземат хлапе с характер, при това от етнически произход“, споделя Ралица Д., която е амбицирана да обиколи на крак де що има Домове за изостанали деца в страната, за да си хареса рожба. Тя обаче не разбира защо трябва да чакат с години, при условие че служителите са наясно с доходите на семейството. Проверявали са два от апартаментите им София, знаят за наличието на селска къща в провинцията, за бизнеса им.

Жената е готова да вземе и циганче, защото вярва, че трябва да се делим на човеци и нечовеци, а не по етнос на българи, турци, араби, арменци и т.н.

Източник: Уикенд, crimesbg.com