Песните на Богдана Карадочева носят огромно удоволствие, но разговорите с нея, са истински балсам за душата. Знаменитата певица винаги има какво да разкаже, а от думите й винаги могат да бъдат извлечени редица поуки.
Всичко у нея издава огромна класа и аристократичност и няма как да е иначе, предвид, че е потомък на славен и заможен столичен род, в който добрите обноски и уважението към традициите са били нещо напълно естествено.
- Богдана, на 19 юли имахте рожден ден, празнувахте ли?
- Вече много-много не ми се празнува. Обикновено на 19 юли съм с приятели, повечето от които са извън София, но тези, които по изключение са в столицата, ги събирам. Изпихме с тях по чаша вино за мое здраве.
- Какви подаръци обичате да получавате за ЧРД?
- За мен не са важни подаръците. Винаги съм била над материалното. Ценни са ми най-вече хората, които са с мен през годините, прекрасните ни отношения и взаимното ни уважение. Много обичам да ми подаряват цветя. Слагам ги в красиви вази, подреждам ги.
- Чувствате ли се някак променена с напредването на годините?
- Не, никога не съм броила годините си. Акълът ми е същият като на 20. Възрастта няма значение, за мен тя е просто цифра. Най-важното е, че притежавам дух и желание да пея. Всеки ден благодаря на Господ за това, което съм имала и имам, и се моля за здраве за децата ми, които са моя живот.
- Акълът ви е на 20. И със здравето ли сте така?
- Отговорна съм и си правя веднъж годишно профилактични изследвания – кръвна картина и кардиограма. Не се вторачвам в здравето си, не обичам.
- Съжалявате ли за пропуснати възможности в миналото?
- Никога не си правя равносметки. Това не е за мен. И аз съм, както се пее в песента Non, je ne regrette rien - много популярна певица не съжалява за нищо, нито за доброто, нито за лошото, което е преживяла. Тази песен е символ на нейната философия за живота, а и на моя. Това е пътят ми. Каквото е трябвало да се случи, случило се е. Това е съдбата ми.
- Казвате, че много-много не ви се празнува рожденият ви ден. А имения ден отбелязвате ли го подобаващо?
- И двата дни за мен са празници и си ги обичам, без да има особено значение дали ги отбелязвам със специално тържество, или не. Понякога празнувам, друг път – не. Именият ми ден е на Богоявление, на божествен празник.
-На 4 юни имахте голям концерт със съпруга ви. Планирате ли и други?
- Да, предстоят ни още концерти, но в момента не съм наясно с датите им. В най-скоро време ще мога да кажа къде и кога ще се случат. Сигурна съм, че и предстоящите ни срещи с публиката ще имат успеха, който пожънахме на 4 юни в зала „България“ с „Неизпети песни“. На този спектакъл атмосферата беше невероятна. Публиката пееше с нас, което е прекрасно преживяване.
- Работите ли и върху нови песни?
- Имам няколко нови, които изпълних на концерта в зала „България". Скоро ще ги запиша в студио, за да се въртят в ефира. Със сигурност ще има и още много песни, но не искам да говоря предварително. Всяко нещо с времето си.
- Очаквахте ли БГ радио да ви даде наградата „БГ вдъхновител ?
- Не, но съм щастлива и много благодарна, че са ме оценили. Отговорна е тази награда. Дано да вдъхновявам по-младите колеги и те да се научат да правят стойностни песни. Надявам се да се вслушат в съвета им, че трябва да се внимава с текста и да се чете много поезия. Наградата „БГ вдъхновител“ означава много за мен БГ радио научи хората да слушат, харесват и обичат българската музика, която звучи на честотите му.
Радостна съм, че навсякъде звучи програмата му – по улиците, заведенията, такситата и къде ли още не.
- Ценят ли се хората на изкуството в България, или в повечето случаи им се отдава уважение и почит едва посмъртно?
- Щекотлив въпрос. Някои от талантливите хора на изкуството се ценят и приживе, а при други това се случва чак след смъртта им. В края на юни присъствах на премиерата на документалния филм „Синьо – животът на Мими Николова” на режисьора Владимир Мастиков, младо и талантливо момче. Продукцията, в която участвахме с Йорданка Христова и други наши колеги, е направена много интересно. Мими беше във фантастична форма на представянето в Дома на киното. Тя и сега пее великолепно, елегантно и с хубава фраза, което е показателно за това, че възрастта няма никакво значение. Публиката беше във възторг от филма за нея.
- Наскоро поставиха паметна плоча на Кирил Маричков на фасадата на дома му. Не е ли жалко, че колегите му от „Фондацията” не присъстваха?
- Кирчо беше голяма фигура, доайенът на рок музиката. Имаше много музиканти, които не дойдоха и това малко ме натъжи. Хора от всички групи трябваше да присъстват, не само от „Фондацията", които са били на турне и не са успели да дойдат. Защо ги нямаше? Трябваше да направят огромна опашка пред дома на Кирчо при поставянето на плочата. Той заслужаваше това. Беше аристократ, интелигентен, почетен, талантлив и отдаден на музиката човек.
- На 14 години започва вашата музикална кариера, а на 16 записвате първата си песен. През изминалите десетилетия в трудни моменти мислили ли сте да се откажете от музиката и да се насочите към друга сфера?
- Не, никога. На 3-4 години, когато са ме питали каква искам да стана, като порасна, винаги съм казвала „певица". Имала съм трудни моменти в професията, но никога не съм мислила да се отказвам от музиката. След настъпването на промените дойде момент, в който всички от нашия бранш останахме без работа. В онзи период на хората никак не им беше до концерти и забавления. Тогава започнах да пея в чужбина. Работех и на кораби. За професията си никога не съм губила вяра и не съм се чувствала разколебана. Как да се откажа от пеенето, та това е животът ми. Музиката е моята съдба, моят път. Аз друго не бих могла да правя.
- Какви грижи полагате за гласа си?
- Гласа или го имаш, или го нямаш. В никакъв случай не мога да твърдя, че сега е същият, какъвто е бил преди години. Малко сме свалили тоналността на песните (смее се). Не би следвало на тези години да пея като славейче.
- През лятото ограничавате ли се от някои храни?
- В летните горещини определено хапвам по-малко. Наблягам на салатите, плодовете и месото. Не полагам големи грижи за външния си вид. Винаги съм вярвала, че Бог се грижи за мен, както и за другите хора.
- Съпругът ви – композиторът Стефан Димитров, по какво работи сега?
- Стефан не спира да работи. Новите песни, които представихме в зала „България", са негово дело. Сега се занимава със сериозната си музика.
- Броите ли годините, в които сте заедно? Имате ли противоречия вкъщи?
- Годините, в които сме заедно, са толкова много, че не мога да ги преброя. Толкова сме свикнали един с друг, че все едно Стефан цял живот е бил до мен, както и аз до него. Понякога се случва някой от нас двамата да е недоволен от нещо, но толкова бързо ни минава и се забравя, че дори не бива да се коментира. Нямаме време да се караме сериозно и после да се сдобряваме (смее се).
- Това лято ще ви остане ли време за почивка?
- Да, но аз не мога да почивам повече от седмица. Още не сме решили къде ще отидем, но в края на август или началото на септември ще отскочим до нашето Черноморие. В горещините не се чувствам никак добре. Обичам да изляза и да пия кафе с приятели навън, а през лятото това може да става само по хлад. Иначе обожавам морето. Когато съм там, го съзерцавам и се чувствам безумно щастлива.
- Мислили ли сте със Стефан да си купите къща в Гърция? Приятелят ви Ивайло Манолов има резиденция в южната ни съседка...
- Не, това не е за нас. Сложно е да се поддържа една къща, а и да ходиш само на едно и също място е много скучно. Аз съм си градско момиче.
- Синът ви Лъчо и двамата внуци как са? Често ли ги виждате?
- Слава богу, добре са. Лъчо непрекъснато работи по някакви неща. С Дими Стоянович подготвят нов игрален филм, който ще започнат да снимат през есента. Внуците ми са сладурите на баба, любимите ми същества. Винаги, когато имат време, се виждаме. Заети са те сучене и спорт.
- Внуците Димитър и Борис хвалят ли се пред връстници с баба си?
- Не мога да кажа. И двамата бяха на концерта ни на 4 юни в зала „България” и бяха развълнувани и много щастливи. Малкият по едно време ми каза: „Бабо, не знам защо, но когато ти излезе на сцената, се разплаках". Умилих се. Големият внук беше като помощник-режисьор на концерта. Ходеше и предупреждаваше гост-изпълнителите ни кога им наближава редът да излязат на сцената.
- Имате ли безсънни нощи понякога?
- Имам ги от години. Не мога да мигна преди 1 часа след полунощ. Обикновено се и будя към 3-4 часа и си намирам някой филм за гледане. След това заспивам, но гледам да стана за сутрешния блок, за да бъда добре информирана за случващото се в България, в Европа, а и по целия свят. Политикантка съм, което означава, че живо се интересувам, но не разбирам от политика.
- Как ви се струват българските политици напоследък?
- Често се чудя дали майките им не са забравили да им кажат, че трябва да се държат прилично. Поведението им е безобразно. Говорят като махленки. Някои изказвания са тъпотия, тъпотия и пак тъпотия. Не мога да си представя, че политици, имащи самочувствието, че са мъже, могат да си говорят по този начини, да оскърбяват. Дори в началото на демократичните промени хората от противникови партии не си позволяваха такъв език един към друг. Страшно е грозно!
- Някога било ли вие трудно да се смирите?
- Не ми е трудно. Всеки ден го правя. Противоположното на смирението е агресията, която аз ненавиждам. Майка ми ме е възпитала да съм смирена и да се държа възпитано с всички, да не оскърбявам и да не съм нахална.
- Кои са страховете ви?
- От болести и да пътувам със самолет. Когато трябва да летя за някъде, пия една чаша бяло вино, тъй като друго не мога. Така се поуспокоявам малко.
- Все още не е открита черната пантера, която щъка из Шуменско. Това притеснява ли ви? Страхувате ли се от диви животни?
- Такива глупости и смешки написаха за пантерата, че направо не са за коментиране. Аз обичам големите котки, от дете съм свикнала да ги гледам. Баща ми притежаваше Фабрика и магазин за кожи. На витрината му имаше един огромен леопард, на който му светеха очите при натискане на копче.
-Защо не си вземете домашен любимец у дома?
- Не, вече няма да си взема. След смъртта на последното ми куче, което ми беше подарък от брат ми, повече не искам и да чувам за домашен любимец. Много страдах, тежко преживях смъртта на френския ми булдог. Беше страшно сладък и умен. 11 години изкарахме заедно, бях го приела като член на семейството ми. Преди Френския булдог съм имала пудели. Веднъж дори ми се родиха 7 кученца. Цялата къща беше пълна с паленца, които оставях на майка ми, лека й пръст, да се грижи за тях, когато отивах на турне. Милата ми майчица един ден не издържа и ми каза: „Моля те, подарявай ги, повече не мога да ги гледам”. Не мина много време и намерих добри стопани на малките пуделчета.
Източник: Уикенд
