Денди взриви мрежата преди часове!
Любомир Милчев - Денди буквално разтърси мрежата преди часове с пост, насочен очевидно към вчерашното интервю на Азис. Коментарите оставяме на вас:
"В психиатричните заведения е пълно с лица, които се изживяват като Наполеон, Мата Хари, Майкъл Джексън, Путин и ако им падне техният кумир, биха го разфасовали начаса, защото оригиналът им пречи да бъдат самия него, явява се неудобно излишен, тъй като имитативността на ерзаца им излиза да е по-големо умение и транспаренция от самородността на оригинала. Как се стига до тези патологични състояния? Защото, прочее хипертрофията на порочни склонности, останали в графата на „нормалното“, най-подир се засчетоводява в баланса на ненормалното. И в съответното заведение пристига с бохча и гламурният лорд ъф Итън…
От „Именника на българските ханове“ през Кръстьо Пишурката и Рачко Пръдлето, неизчерпаема е хилядотристната енергия на българина за назоваване в прозвище, която йоще има да иляди. Тук именно митоманската и боримечковска склонност влиза в срамно сношение с порива към гавра, и ето така малкото става голямо, а голямото – нищожествено. Публичните персони в България обикновено не избягват сьдбата да бьдат пигмеи, носещи връз себе си ужасната тежест на грандиозно клише от типа на „модният спец…“,„човекът глас…“, „фолк дивата…“, „примата на българската естрада…“, „бьлгарският Лари Кинг…“, „гранд дамата на бьлгарския театьр…“, „писателят денди…“. Публиката, крайно прехласната, трайно недобронамерена или изначално безразлична, а понякога и трите едновременно, не забелязва, че горкото сьщество отдолу е почти премазано от тежестта на накачуленото построение вьрху му, а в определени случаи си е прокопало тунел отдолу и се е изнизало тихомълком за малко приватен комфорт. Ако междувременно не е издъхнало… В маске-бала на публичния живот няма как да не се явиш с маска като на кукерски игри, за да отпъждаш лошите духове на разобщение и непопулярност. Клишето осигурява тази маска – залог за разпознаваемост и успех. В него винаги има елемент на абстрактност, облигативен патос, а сьщо и злоумишлението на ерзаца. Тьй като посредствеността не може да борави с истински неща, идват и в повече, тя потребява ерзаци. Винаги, когато дьржи положението, посредствеността задвижва тромавата машина на ерзацирането. Случва се понякога дори и в ерзаца да се привиди проблясък на истинност и тогава бива начаса заменен с друг. Публиката, обикновено капризно недоразвита, иска да й се угоди, но и да се поклони на нещо, което е признато, за да се подреди и види в общество на консуматори на престижни и все „стойностни“ неща. Да и се угоди и да се поклони вървят заедно и са в зависимостта qui pro quo. Това, на което иска да се поклони, да кажем в литературата, не е авторитетът на словото, авторизирало самота в социален жест, а угодителният ерзац на изтъргуването му на борсата на общественото лицемерие, псевдоморфозиращо невинността на словослагателството и виноватата обвинителност на политическото намерение. И ето тук започва подмяната. Поклонението пред големината на „гранд дамата на…“ деградира в малкостта и интимността на обношението с „Тебеширо“, получил и той своята си популярност в ефектно прозвище, валидно и разпознаваемо на две пресечки и в две питиепродавници. Чиновническа отрепка се кипри с прозвището Цезарко, Цецо Елвиса си си е направо Елвис, а Мерилинките Монро просто нямат край на шир и длъж. Псевдонимът, преформулиращ баналността на назоваването в артистически триумф, се засреща с простолюден порив за изтръгване от анонимност и става голямото мазало. Самозваното номинално големеене се съешава с мижитурското смаляване. Простолюдинът простолюдинства! Фалшиви роли подбуждат към фалшиви имена и живуркат сал сред фалшиви имена. Самозванството навлиза в апогея си! Красимира Дамянова става Мира Дамиан, търновлийски хитрешко и Андрешко става Митьо Пищова, от Димитър става Дим, от Воденичаров става Во, някои дори стават лорд ъф Итън, за чудо и приказ и голем майтап за истинските лендлордове. А съвсем наскоро, о, каква дързост, публична персона се самоназова министър на елегантността, вероятно без портфейл… Ето на това аз му викам призвание в звание! Салатката на фалшивия разгул на артистичността, посягането с мръсни пръсти към голямото, компаративистичният замах, добре върви и с лютата ракия на порива към опозорително прозвище – Мара Общата, Руми Свирката, Любо Пъпката, Гинка от Пазарджик, Радо Прашката, Денди Пенди, Мишоко... Самозваното номинално големеене се съешава с мижитурското звателно-прозвищно смаляване. Ето така, български патент, антропонимията обособява мастит раздел на фалшиво самозванство, което сред помията на опозорителните сигнатури трябва да устои квотата на възвишеността, на голямото, големият едисикойси, голямата…, голем си, да знаеш, а големодобрутренството развива сегрегационна омраза към всичко и води, освен до опозорителна антропонимия, и до опозорителна топонимия – еди кой си е от еди къде си, остави го, еди коя си е от еди къде си, зарежи я. Във Враца врана на каца, пернишки винкел, плевенска мастия, пловдивска майна, ямболска слива, ломски чук, карнобатска гроздова и йоще и йоще… Самозванецът е усъмнен в званието си и това го прави отмъстителен в позоваванията… Така българският език, отдавна закърнял падежната си система, се отдава с наслада на един единствен падеж – опозорителния, извратена и пихопатична разновидност на страдателния. Той склонява божествено към фамилиарно, криптограма към прозрачнограма, празнува с люти чушки и чесън шкембе-чорбата на извратения език.
И няма как да се отвърне, защото неподсъдна е посредсвеността и винаги алчееща за съдебен процес срещу таланта.
Спорът за името на Македония, например, е дипломатически проблем. Когато си се взел от нищото и много на сериозно, и си се посурнал към великоалександровото, има компликация като как ще се назовеш, защото топонимията е териториална претенция, претенция за историческо притежание и прочее и прочее, която претенция може да не получи агреман. Така е и с хората – име, уж артистическо, трябва да прикрие неугледност на съмнителен произход. И без да е шоуиндустрия, самозванството клони към съмнителен спектакъл…, в който неприпознаването на новата сюблимна сигнатура води до отмъстителни назования, позовавания и звания. Не знам дали ви споменах, но аз съм Грейс Кели, а ти не си никакъв Напалион, а пернишки винкел!", написа Денди. 
