Пътешествието ми в Иран, една от сравнително недостъпните страни по света, където бях на екскурзия, продължава. Светът свързва държавата предимно с тревожните новини от последните седмици и жестокия режим на аятоласите. А някога това е била една от най-развитите цивилизации!
От Техеран летим за Бандар Абас, чието име означава „пристанището на шах Абас“. Този шумен град за нас е само отправна точка към два острова в Персийския залив – Кешм и Ормуз. Първото нещо, което буквално ни удря през лицето като стена, щом излизаме от самолета, е горещият и много влажен въздух. А онова, което веднага ни впечатлява на островите, са странните маски от плат и метал, с които жените са скрили лицата си.
Подобни „инсталации" не виждаме никъде другаде в Иран.
Островите Кешм и Ормуз, разположени недалеч от Оман, са малки, но много важни за страната, понеже са ключът към Персийския залив и трафика на арабски петрол. Кешм, гледан отвисоко, прилича на стрела и от векове е важен търговски пункт, а днес е безмитна зона.
Жега е, температурата минава 42 градуса, но ние смело крачим из невероятно живописния геоложки парк под палещото слънце. В този природен резерват белите скали имат сюрреалистичен релеф, цари тишина и спокойствие, но според легендите през нощта тук скита зъл дух и издава страшни звуци. Затова след залез слънце разходките са строго забранени. Следващото ни предизвикателство е каньонът Чах-Кух, за който казват, че се е образувал след земетресение. Според друго предание обаче някога тук е паднал метеорит и той е образувал атрактивните гънки в скалите.
Има и няколко кладенеца за събиране на дъждовни води. Тъкмо когато сме на ръба на силите, на един от тях ни посреща мъж. Вади с кофата вода и ни полива. Каква благодат! В Иран всяка капка вода е безценна, далеч по-скъпа от петрола, убеждаваме се, докато пътуваме из страната.
Северната част на Кешм ни предлага съвсем различно изживяване. Обикаляме с лодка резервата с мангрова гора. Тя е дом на стотици видове птици, но ние виждаме само бели чапли.
На съседния остров Ормуз също няма исторически забележителности, с изключение на почти рухналата португалска крепост, но пък природата е извънземна. Скалистите хълмове в долината „Рейнбоу“ с крайно оскъдна растителност греят в различни цветове и нюанси – от мрамор и слонова кост до охра, жълто, яркочервено и ръждивокафяво – резултат от неравномерното охлаждане на вулканичната лава. В продължение на много години дъждовете, ветровете и морските вълни в съседната „Долина на статуите“ са ваяли причудливи форми, в които въображението на туристите разпознава дракони, птици и разни митологични чудовища. Според местните гидове преди хиляди години Ормуз е бил активен вулкан на дъното на океана, а причудливият релеф е резултат от изригвания. Другата забележителност на острова е солената пещера с пъстрите си шарки. За съжаление входът към нея е много тесен и малцина дръзват да се промушат. Те обаче бързо се връщат – има срутване и е опасно да се продължи навътре. Отвън скалата също е щедро нашарена и си струва слизането до нея по стръмната пътека в адската жега.
Най-голямата атракция обаче е червеният плаж на острова.
Гледката е фантастична. Само няколко крачки по тази земя и краката, и дрехите ни се боядисват в същия ярък цвят, който се отмива само след много упорито търкане и миене. Разбира се, не всички плажове на острова са червени, но до един изглеждат диви, чисти и невероятно привлекателни. В интерес на статистиката да отбележим, че и тези геоложки феномени също са под защитата на ЮНЕСКО.
Из Ормуз се движим с „тук-тук“, моторче, което тегли ремарке за 3-4 пътника, а сенникът отгоре пази от палещото слънце. Возилото ни е закичено от всички страни с шарени пискюли и парцалчета, напълно в хипарския дух на острова. Докато летим с него по червения път, става течение и няма нужда от климатик.
"Не купувайте от шишенцата с пръст" – съветва ни настоятелно иранският ни Юсеф. Оказва се, че червената земя е единствената на планетата, която се яде. Използва се като пикантна подправка за риба и скариди и се изнася в Индия. За съжаление обаче, това е заплаха за оцеляването и в следващите години.
Преди време Ормуз става дом и ателие за световноизвестния художник-еколог Ахмад Надалиян. Откриваме музея му, затънтен в дъното на лабиринт от кирпичени къщи. Някога това място е било свърталище на наркомани и пияници. Когато през 2008 Г. Надалиян пристига на острова, той намира вдъхновение в уникалната му природа и започва да разполага творбите си – със сюжети и символи от древни митове и ритуали, директно върху плажа и крайбрежните скали. И така до един момент, в който художникът, докоснат от участта на местните жени, започва да ги учи да рисуват върху стъкло с пясък и мастило от сепия, да правят картини-пачуърк с парченца плат от старите си шалвари. Творбите на тези наивистки разказват за страданията и раните на авторките си.
Те се продават в музея и на различни места из острова. Какъв по-автентичен сувенир от Иран, а и символична подкрепа за местните жени!
Когато ов връщаме към Бандар Абас, корабчето е препълнено с пътници. Момчета и момичета, вариант на нашите куфарни търговци, влачат чували, натъпкани със стока от безмитните магазини на островите. Не свалят очи от мобилните си телефони и се заливат от смях.
От брега на Персийския залив пътешествието ни води към дълбините на страната. Пътуваме с часове през пустиня, обградени от планини, застинали в причудливи форми. Дори дърветата и храстите в оазисите са напудрени с пясъка, който се усеща във въздуха, в ноздрите, между зъбите. В Бам се изкатерваме до върха на замъка, за който казват, че е най-големият кирпичен градеж в света, построен преди повече от 2000 години. След това отсядаме в малкото градче Махан, в съседство с мавзолея на дервиша поет и мистик шах Нематолах Вали. През нощта палим фенерчета и тихичко обикаляме по приказния покрив на местния кервансарай, за да се полюбуваме отвисоко на приказно осветената джамия.
На следващия ден обаче ни очаква, поне за мен, най-вълнуващото приключение в Иран – обиколка и къмпинг в най-горещата в света пустиня Деще Лут. В тази суха земя, заобиколена от планини, температурният рекорд – според последните проучвания от 2018 г. – над 80 градуса. Солената пустиня с нейния релеф, изваян според геолозите от природните стихии преди повече от 20 хил. години, също е под егидата на ЮНЕСКО.
Водачът ни през солените пясъци е Ахмед, когото наричат Диването. Заедно със съпругата си притежават малък хотел, в който отсядат малцината, предпочели градските удобства пред палатката насред пустинята. Мятаме се в джиповете на Ахмед и неговите роднини и започваме луда надпревара по дюните, а гледката към гигантските пясъчни образувания, високи по 100-ина метра и наречени „калути“, е незабравима. Пътеките между тях, по които минаваме, казват, че се ползвали и от афганистански трафиканти на хероин. Затова не сме изненадани, когато ни спират два джипа – военни и полиция с насочени оръжия. След кратка справка и обяснения на Ахмед ни пускат да продължим към Солената река, за която научаваме, че вие през пустинята 200 км., преди да изчезне в горещия пясък. Край белите й брегове, както навсякъде в тази екстремна среда, няма живот.
Въобще в Деще Лут според биолозите не могат да виреят дори бактерии, но пък пустинята сякаш има свой таен живот. След залеза небето се изпълва с ярки звезди, в пълния си блясък и Млечният път. Палим лагерен огън и се наслаждаваме до късно на величествената гледка. Късно през нощта става много студено, но пък в палатката има топло одеяло. Луната свети като лампа, закачена на черното небе, а силуетите на калутите стърчат в мрака, сякаш са мистериозни останки от изчезнала извънземна цивилизация.
Нощното небе ще бъде точно толкова красиво и през следващата вечер, когато отсядаме в скалното село Мейманд. Проблемът в тъмнината тук е да уцелиш пътеката към личната ти пещера, превърната в хотелска стая. Понеже вратата, която се затваря с верига и тежък катинар, скована сякаш набързо от дъски, цяла нощ се чудя дали през големите дупки няма да се провре мишка. Чак на сутринта забелязвам, че наоколо е пълно с добре охранени котки.
Двама млади и много симпатични иранци, с вид и обноски на възпитаници на най-престижен европейски университет, са напуснали Техеран и се грижат за пещерния хотел в това прекрасно място с непокътната природа. На сутринта те ни сервират най-вкусната закуска, която може да бъде сравнена само с тази, която ни приготвиха Ахмед Диването и неговата банда в пустинята.
След дълъг преход, отново през прашните шосета, няколко часа по-късно наближаваме Язд. Градът, който има зад гърба си 5 хилядолетия история, е основан между двете пустини – Деще Лут на юг и Деще Кевир на север. Язд е един от големите центрове на зороастризма и първото, което съзираме отдалеч, са „Кулите на мълчанието“, наричами дахми. От древността допреди 60 години в тези цилиндрични кули, разположени върху два хълма край града, се правили погребални обреди. Труповете са хвърляни в огромни ями, за да бъдат изкълвани от птиците. От кулите се виждат новите зороастрийски гробища, където всичко е циментирано, за да се спази правилото – „нито земя, нито огън“ не трябва да докосват мъртвото тяло.
Зороастризмът възниква в кредата на 1 в. пр. н. е., а по време на управлението на Дарий I е станал официална религия на империята. Неговите основни принципи са: добри мисли, добри думи, добри дела, а както е известно, може би най-известният му последовател е покойният Фреди Меркюри. В храма „Аташкаде“ построен през 1934 г., в каменна купа се издигат пламъците на свещения огън, който гори още от XV в. и се поддържа ежедневно със сандалово дърво.
След шумния и прашен Техеран, Язд с чистите си улици и спретнати нови сгради, се оказва много специално място. Макар да се намира между две пустини, той е пълен със зеленина. Старата му част е под егидата на ЮНЕСКО, а лабиринтът от тесни улички направо ни пренася в приказките на Шехерезада. Над жълтите глинени къщички се извисяват „ловците на вятър“ – бадгирските кули, които досега служат като климатик. Вятърът навлиза през отвори в горната им част, после се спуска надолу и създава приятен хлад в къщата. Преди векове из тези улички е бродел самият Марко Поло.
Свежест лъха и от парка „Долат Абад“, построен през 18, век сред пясъците край града по заповед на тогавашния губернатор. В центъра има водната каскада, а край нея зеленее разкошна градина с лози, нарове и различни храсти.
Макар и вече преситени от храмове, не можем да пропуснем Джаме Джамия в Язд, наричана още Петъчната джамия, вдигната през 12 век и останала досега като бляскав образец на някогашната ислямска архитектура.
Внушителни мозайки в синьо покриват сградата, чийто портал е най-големият в Иран. Двете тюркоазени минарета, дълги по 52 м. и с диаметър 6 м. се смятат за най-високите в страната. Изпращаме деня точно срещу тях, докато пием лимонада в кафене, разположено върху покрива на стара градска къща.
На другия ден в чифлик с фурми край Язд, чийто собственик поразително прилича на Цонко Цонев – Кметъла, разглеждаме традиционната хидравлична система – „канат“, която идва от третото хилядолетие пр.н.е. Персите са намерили умен начин да извеждат от земята и да транспортират подпочвените води далеч преди римляните да изобретят акведуктите, обясняват водачите ни. През вековете в страната са изградени около 50 000 „каната“, като 37 000 от тях работят и досега.
Истинска плетеница от тайни коридори, скрити входове и камери ни предлага следващата забележителност по пътя ни – пясъчният замък „Сарязд“. Преди векове в него са се крили от нападателите хората от околността. Освен убежище за себе си, тук са намирали и скришно място, в което да съхранят зърното си, както и златото, и скъпоценностите си. От върха, до който се стига по стръмни стълби, замъкът предлага панорама към пустинята и високите върхове на съседните планини.
Почти в самия край на пътуването ни из Иран стигаме до руните на великите имперски столици от миналото – Пасаргад и Персеполис. Най-важната спирка в Пасаргад е пред гробницата на Кир Велики. Някога тук се е простирал огромен град, но войските на Александър Македонски го сриват със земята.
Управниците в Иран явно не смятат за нужно да финансират археологически разкопки в района. Затова сега са достъпни само останките на няколко древни паметника. Край тях туристите минават бавно, с влакче.
Персеполис, както гърците наричат древна Парса, има подобна съдба – става столица на Персия през 6-5 век пр.н.е. докато не е съсипан от армията на Алексяндър Велики. Руините на разграбения и опожарен град са извадени на бял свят под дебел слой пепел и пръст едва през 1931-1939 г. от археолози от Чикагския университет.
Основите на това архитектурно чудо са поставени в дълбока древност от един от най-могъщите владетели Дарий I. Той разполага града върху огромна тераса с мечтата да бъде столица на света. Импозантният дворцов комплекс според познавачи е вдъхновен от шедьоврите на Месопотамия. Градът е строен повече от 60 години, имал е водоснабдяване и други подземни комуникации.
От някогашното му величие днес е останало малко. А насред руините е инсталирана трибуна, на която последният шах Мохамед Реза Пахлави настанил гостите си – правителствени и короновани глави от цял свят, дошли да честват 2500-годишнината на Персия.
Влизаме през „Порта на всички народи“, построена от Ксеркс, която се пази от огромни статуи на бикове с човешки глави. Насреща е Планината на Милостта. Минаваме покрай руините на огромната зала със стоте колони, от които са оцелели само две-три.
Най-запомнящо се обаче е изображението на дългата процесия с хора от всички части на империята, които носят дарове на владетеля по случай новата година. Сред тях гидовете ни показват и фигури, които идвали от земите на някогашна Тракия – Персия, както е известно, се простирала отрека Инд до Дунав.
Познат от учебниците по история е и барелефът на лъва, който нежно е захапал и сякаш скоро ще погълне бика – символ на идващата нова година според зороастризма.
Недалеч от Персеполис е некрополът Накш-е Рустам. В скалите са издълбани гробниците на персийските владетели от династията на Ахеменидите. Отвън те са впечатляващи, вътре са ограбени още в древни времена. Редом с тях е и високата 12 м. сграда, условно наречена „Кубът на Заратустра“. В градежа й няма хоросан, а каменните блокове са прилепнали плътно един в друг.
Археолозите все още нямат обяснение какво е било предназначението на този Куб, нито пък се знае кога точно е издигнат и от каква култура. Най-много привърженици имат версиите, че може да е бил древно светилище или пък обсерватория. В сградата има само една малка стая. При положение, че религиозната власт в Техеран заделя толкова малко пари за археология и поддържане на старите паметници, тайната на „Куба на Заратустра“ едва ли скоро ще бъде разгадана.
Шираз е последната спирка от нашия маршрут в Иран. За първи път името му се споменава преди второто хилядолетие пр.н.е. В средата на 18 в. в столицата на Персия. Преди да влезем в града, минаваме покрай „Портата на Корана“. Мюсюлманската традиция повелява, когато някой тръгне на дълъг път, близките му да държат свещена книга над главата, докато той прекрачва прага. Смята се, че след това пътят му ще е лесен и успешен и човекът със сигурност ще се върне у дома.
Задължителни обекти в Шираз са гробницата на поета Хафез, един от най-почитаните и популярни поети в Иран, а също и ботаническата градина „Ерам“ с високите кипариси, розите и езерото край двореца на династията Каджар. Когато пристигаме близо до това вълшебно място, пътят ни е блокиран – на посещение в Шираз е дошла важна клечка от Техеран. Налага се да повървим пеша, но пък се наслаждаваме на портокаловите дървета по улиците.
Рано сутринта на другия ден сме в джамията „Насир-ал-Мулк“. Светлината минава през витражите на храма, известен като Розовата джамия, и играе по стените и пода във всички цветове на дъгата. В украсата отвън пък веднага се отличават изображенията, които сякаш са вдъхновени от романтични европейски пейзажи с характерните сгради, езерца и дори катедрали.
В следващата ни спирка – свещеният храм, наречен гръмко „Мавзолей на Владетеля на светлината“, в който са гробниците на Ахмад и Мохамед, братя на имам Раза, загинали през 835 г., не ме допускат. Служителки в черни хиджаби, които играят ролята на фейс контрол, съвсем сериозно ми показват с жестове, че ми е къс панталонът, нищо че покрива глезените.
Преди ислямската революция от 1979 г. Шираз се слави не само като град на поезията, но и като Център на винопроизводство. Поетите от векове възпяват вкуса на местното вино. Дори има версия, че сортът „Шираз“ е тръгнал от тук към Франция. Днес, както е известно алкохолът в Иран е забранен и няма следа от някогашните лозя. Всичко е изкоренено! Вечерта край цитаделата на Карим хан, основателят на династията Занд, се събират много хора. Някои танцуват, други се надпяват, а трети просто им се радват и ръкопляскат. Млад танцьор обаче ни събира погледите. След изпълнението си той вади от бездънния си джоб касов апарат. Явно хлапето е в тон с растящото обезценяване на парите и предпочита плащане по банков път, вместо да носи купища хартия.
Една от кулите на крепостта на славния Карим кан се е наклонила заплашително и така Шираз спокойно може да съперничи на Пиза. Това място е най-предпочитаното от туристите за снимки. На две крачки от крепостта е базарът „Вакил“, който също има многовековна история зад гърба си. В този лабиринт от тесни улички кипи живот, а килимарите се надпреварват за вниманието на всеки минувач.
Сладкиши, подправки, изящни бижута – асортиментът в малките докянчета не отстъпва на най-големите източни пазари.
На другия ден, докато самолетът излита от Шираз, да си призная, въздъхваме с известно облекчение. След сивата иранска аерогара ни посреща пълният със светлини и реклами Истанбул.
Да, Персия е страна със славно минало, природни богатства и вековна култура, но пък днешният Иран върви по странен път. От историята обаче знаем, че династиите се сменят, политиците и техните режими идват и си отиват. Види се, че властта на аятоласите е силно разклатена. Остава хилядолетната култура, а също и надеждата, че скоро ще видим един пъстър и светски Иран, какъвто е бил някога.
Източник: Уикенд
