Едва ли има човек в страната, който да не е пял песните на лиричния бард Михаил Белчев, които отдавна са заели своето място в златния фонд на музикална България. Творческата биография на музиканта текстописец е повече от пъстра. Като дете пее в хор „Бодра смяна". Дебютът му като солист започва с песента „Кати” преди близо 6 десетилетия – през 1967 г. Малко по-късно е награден със златен медал, за „Кой сега с обич София заля” – песен, посветена на Световния фестивал на младежите и студентите през 1968 г., провел се у нас.
Казват, че Михаил Белчев успешно изгражда свой стил върху традициите на френския шансон. Често сам си пише текстовете, композира музиката и изпълнява песните. Сред най-популярните са „Булевардът", „Младостта си отива", „Не остарявай любов“, „От много, много от далеч”, „Ние можем да имаме много жени" и десетки други. Автор е на музика за театрални постановки и филми като „Един наивник на средна възраст", „Късна любов", „Щурец на паважа", „Двойник", Къде сте, приятели?”, „Бяла любов".
Роден е на 13 август 1946 г. в София. Малцина знаят, че завършва Минно-геоложкия университет, а след това се дипломира със специалност. „Режисура" в Драматическия факултет на театрална академия „Черкасов”, някогашен Ленинград – днешен Петербург, Русия.
Носител е на всевъзможни награди, ордени и отличия. Работил е в Главна дирекция на „Българска музика” като артист и солист, в „Балкантон" като зам.-главен редактор, в „Концертно-артистичен център" при Министерството на културата и т.н.
- Г-н Белчев, с какви чувства посрещахте рождения си ден тази година и какво си пожелахте?
- Както обичайно, от години посрещам рождения си ден край морето във Варна. Със съпругата ми заминахме още на 11 август, на 12-и имах представяне на автобиографичната си книга „Ти ме повика, живот. На 13-и събрах близки и приятели, които бяха в морската ни столица, на трапеза. Почерпих за здраве и така отпразнувах своята 79-годишнина. Искам да съм жив и здрав, да продължавам да си представям книгата в различни градове на страната. Пожелах си да обичам и да бъда обичан, да има много любов в семейството ми. Винаги съм разчитал на съпругата си, на сина си Косьо и на бъдещата си снаха. През септември двамата ще подпишат в гражданското, ще има сватба и аз съм изключително щастлив от това събитие, майка му също. Дай боже, да имаме внуче, може би и две. За мен и Кристина появата на наследник би било голямо щастие, удоволствие. Моля се да дочакаме и този момент. Да видим наследника на нашия наследник.
- Каква беше изминалата лична година за вас?
- Годината мина бързо и добре за мен. Излезе книгата ми, премиерата й мина прекрасно, беше посетена от президента Румен Радев. Той ме награди с личен знак, което беше и е огромна чест за мен. Решението да получа този знак е лично на държавния глава, не е продиктувано от парламента или от някоя друга институция. Личният знак е плакет, надписан лично от него за мен. Голяма чест! Речта му по този повод беше много сериозна и много искрена. Премиерата ми събра доста хора – приятели, колеги, журналисти. Радвам се на уважението към мен.
- Какво не казахте в тази книга, има ли интересни, но неописани случки?
- Останаха ненаписани доста интересни неща. Предполагам, че ще напиша втора автобиографична книга. В нея ще влезе онова, което в тази не успях да напиша. Но неразказаните истории няма да споделям сега, ще си ги пазя в тайна известно време (смее се).
- Имате ли незабравим рожден ден?
- Незабравимите ми рождени дни са два. Първият го запомних, понеже го прекарах сам. Беше в младежките ми години. Получи се едно разминаване между мен и моя приятелка от онези времена. Останах сам, нещо, което се случваше често с мен (смее се) Вторият – защото бях в болницата „Света Ана” във Варна, по спешност ме оперира проф. Никола Владов, дойде специално от София за мен, от ВМА. Получих жестока криза. Оперираха ме по спешност. Всичко мина и замина, но не е хубаво на рождения си ден да преживяваш такива емоции.
- Успяхте ли да сбъднете детската си мечта и каква беше тя?
- Всеки има детска мечта, аз също, но не съм я сбъднал. Старя се да я сбъдна, затова няма да издам каква е.
- Кой е най-важният житейски урок, който научихте от вашите родители?
- Двамата отдавна са покойници, но научих най-важното да бъда човек, да бъда добър, да правя добро, да съм почтен спрямо себе си и спрямо околните. Мисля, че изпълних по-голяма част от заръките и желанията им. Годините на земята ми няма да минат току-така, няма да са пропилени.
- Как виждате себе си след 5 години?
- Първо си пожелавам да се видя на 80 догодина, после ще говоря за нататък (смее се). Мисля, че трябва да направя юбилеен концерт с мои приятели, близки хора. Ще изпея някои неща, които не съм изпял досега.
- Какво е за вас Кристина Белчева, освен съпруга?
- Кристина Белчева е велико чудо. Велика жена! Моята жена!
- Мислили ли сте по въпроса какво бихте правили, ако не я бяхте срещнали?
- Не ми се мисли дори за частици от секундата по тази тема. Кристина е всичко. Ние сме навсякъде заедно, нямаме никакви тайни един от друг. Ние сме колеги, приятели съпрузи. Никога не съм харесвал да ни наричат творец, творци. Творец е само този, дето седи горе на небесата. Ние сме автори, белязани да свършат някоя и друга добра работа на земята. Със съпругата ми никога не сме се карали. Имали сме спорове предимно за Косьо, който израсна като хубаво, умно, талантливо и работливо момче. Истински българин е, родолюбец. Упорит е като характер, но не се развива много в областта на музиката. Нека му върви и да има късмет в живота!
- Вярващ човек ли сте?
- Вярващ съм не само в Господ, но и в някакво знамение. Уважавам паметта на родителите си, на приятелите си, които си тръгнаха от нашия свят. Ценя християнските традиции. Обичам България и всичко, което тя ми е дала. Преживял съм много хубави моменти, но и несполуки. Успял съм, оцелял съм. Лошите неща дори са ми помагали, след като ги преживея да бъда по-добър. Доста неща понаписах. Имам и още за писане. Журирам различни конкурси в страната. През септември ще журирам конкурс в София, но вече като проф. Белчев. От няколко години вече съм проф. хонорис кауза заради заслугите към УНИБИТ. Титлата ми е дадена от съвета на университета. Оценили са творчеството ми, а то е голямо. На мои песни хората са се събирали, обичали са се и ще продължават да се обичат. Животът ми не е минал напразно. Аз, ако знаех смисъла на живота, щях да бъда Ванга. Толстой се е опитал да го обясни, но не е могъл. Достоевски доста е писал по темата, но въпреки това конкретна яснота няма (смее се). Професурата е най-важното признание за моя труд.
Доволен ли сте от пенсията ви, стига ли ви?
Не ги разбирам тези, дето ходят по студията и се оплакват. Аз не мога да се оплача. Има закони и всички трябва да ги спазваме. Ако някой нещо не е плащал в онези години, може сега да се оплаква. Не съм финансист – първо. Второ – аз съм пенсионер от дълги години и нещата при мен са наред.
Източник: Уикенд
